Най-близката Звезда до Слънчевата система

Алфа Кентавър (Alpha Centauri) представлява три кратна звездна система, разположена на около 4,37 светлинни години от нас, което я прави най-близката до Слънчевата система. Системата съдържа три звезди: Алфа Кентавър A, Алфа Кентавър B и Proxima Centauri.

1.Алфа Kентавър A (Rigil Kentaurus):

Алфа Кентавър A е оранжева гигантска звезда с подобни характеристики като Слънцето. Тя е най-голямата и най-светла от трите звезди в системата. Алфа Кентавър A е клас G звезда, с маса и радиус, по-големи от тези на Слънцето.

2.Алфа Кентавър B (Toliman):

Алфа Кентавър B е звезда от тип K, която е малко по-студена и по-малка от Алфа Кентавър A. Тя също е оранжева, но с по-ниска светимост. Алфа Кентавър A  обикаля около  Алфа Кентавър В в период от около 80 години.

3.Proxima Centauri:

Proxima Centauri, наричана също и Алфа Кентавър C, е червен карлик и третата членка на системата. Тя е най-близката до нас звезда в този триплет и се намира на разстояние от около 4,24 светлинни години. Проксима Кентавъри е известна с наличието на планетата Proxima b, която се намира в обитаемата зона, но за сега не са известни подробности за атмосферата или повърхността ѝ.

Тези звезди са обект на интензивни научни изследвания, а в бъдеще може да се проведат мисии за прецизно измерване на техните характеристики и потенциално търсене на планети в обитаемите зони около тях.

Алфа Кентавър AB е ярката звезда отляво, образуваща тройна звездна система с Проксима Кентавър (оградена в червено). Ярката звездна система отдясно е Бета Кентавър.

Напускаме Слънчевата система, за да се прехвърлим на най-близката звезда — Алфа от Кентавър. Ако пътуваме със средната скорост на съвременните космически транспортни средства, които летят до Луната и обратно, ще са ни нужни 500 000 години. Ако се движим със скоростта на светлината, която достига до Луната за малко повече от секунда, ще ни трябват 4,3 години. Осланяйки се просто на въображението си, можем да се озовем в онази част на Космоса за няколко мига — времето, за което ще затворим прозорците, за да не чуваме уличните шумове, и ще загасим голямата лампа в стаята си: така ще са по-малко нещата, които ще ни напомнят за Земята, по-силно ще бъде внушението и видението ще стане по-осезателно. Тъй като не можем да стъпим на огнената мантия на звездата, ще се спуснем върху една от нейните планети, за която ще предположим, че е подобна на Земята и е разположена по аналогичен начин спрямо нейното слънце. Едва в началото сме на нашето пътешествие в Космоса и затова ще се постараем да не се окажем внезапно съвсем... не у дома си.

Ако сме пристигнали през нощта, небето ще ни се види достатъчно познато, за да се почувствуваме свободно. Естествено няма да видим Луната, нито планетите от нашата Слънчева система. Но може би ще видим някоя друга планета, която обикаля около Алфа от Кентавър заедно с тази, върху която сме стъпили. Някои звезди ще ни изглеждат малко по-слаби или по-ярки, отколкото ги виждаме от Земята и леко изместени върху небесния свод, но общо взето ще разпознаем всички съзвездия, които сме свикнали да виждаме от прозореца на нашата къща и ивицата на Млечния път ще продължава да пресича небето сред същите звезди, които го красяха върху земното небе. Придвижихме се на разстояние сто милиона пъти по-голямо от това, което ни дели от Луната. При скоростта на съвременните космически полети пътуването би продължило половин милион години, но в света на звездите то е само една незначителна крачка и видът на звездното небе е останал съвсем същия. Ако погледнем обаче по посока на съзвездието Касиопея, точно към онази част, в която граничи с близкото съзвездие Персей, ще видим една жълта  звезда горе-долу с блясъка на Ригел и Процион, която никога не сме забелязвали на нашето звездно небе. Това е Слънцето. От това разстояние то все още се откроява и докато украсява като една от най-ярките звезди нощите на планетата, на която сме слезли, ни показва онази част от Вселената, от която тръгнахме и в която се намира планетата Земя с целия й товар от живот.

Но времето минава и докато съзерцаваме небето, нощта е станала по-малко тъмна и на едно място хоризонтът е започнал да светлее. Разсъмва се. Едно разсъмване съвсем като земното , то осветява все повече пеизажа, обагря небето и накрая зората се превръща в триумф на светлината с изгрева на слънцето. Оставаме поразени: небесното тяло, което е изгряло, е досущ като Слънцето, като нашето Слънце. Значи онова светило, което допреди малко виждахме смалено до звезда, се е върнало? Светлината, която огрява пеизажа,

има цвета и интензитета на земния ден, а светещото тяло, което бавно се издига в небето, има същия вид и дори същия диаметър на Слънцето. Но това не е Слънцето. Това е Алфа от Кентавър, най-близката до Земята звезда, по външен вид, тегло и размери почти със Слънцето. Разбира се, за пълното сходство допринася планетата, върху която предположихме, че се намираме, се движи по орбита, подобна и по размери на онази, по която Земята обикаля около Слънцето. Обстановката е станала за нас по-малко позната, отколкото беше през нощта, защото сега виждаме и пеизажа, който е различен от земния. Но светлината, която ни осветява, топлината, която ни сгрява, са същите, на които сме свикнали на Земята, и ни минава през ума, че все пак Вселената не е тъй безкрайно разнообразна, както ни я описваше научната фантастика.

Прибързано съждение. Слънцето, което ни е толкова познато, не е достигнало още средата на своя дневен път, кони поразява нещо неочаквано. Там, над хоризонта, изгряло неизвестно как и кога, се вижда едно второ слънце. То е малко по-голямо, но много по-слабо: затова неговата зора е била удавена в светлината на първото слънце и изгревът му е минал незабелязано. Излъчва оранжева, клоняща към червено светлина. Сега всички предмети хвърлят две сенки  и цветовете на нещата са различни в зависимост от това, дали попадат в сянката на първото слънце или на второто, в сянката и на двете или в зоните, осветени и от двете слънца. Дори не успяваме да се приспособим към този фантастичен пеизаж, тъй като с постепенното преместване на двете слънца по небесния свод надделява ту на едното, ту на другото и пеизажът и дори ние самите се променяме непрекъснато в играта на сенки и цветове. Щом като на Земята е толкова голямо мнообразието на цветове  и оттенаци които нещата придобиват в течение на деня, осветявани от едно  единствено слънце, можем да си представим какво става при бавното редуване на две слънца. С напредването на следобеда на първото слънце второто, все по-високо, започва постепенно да надделява. Когато достигне зенита си и остане само, всичко изглежда потопено в нова светлина, избледняла и червеникава, а предметите отново хвърлят само една сянка. След няколко часа и второто слънце залязва в море от огън, отстъпвайки бързо мястото си на познатото ни нощно небе. Няколко часа нощ, след което спектакълът започва отново, и един нов ден с две слънца се връща, за да предизвика нашето възхищение. Всичко това не е вечно, а продължава само няколко дни. Картината, която нарисувахме, не  е трайна, понеже планетата, на която се намираме, извършва за една година една пълна обиколка около първото слънце и относителните разположения се менят непрекъснато. В момента на нашето пристигане предположихме, че първото слънце залязва по време на следобеда на второто, но когато планетата, след като е изминала около една четвърт от своята орбита, се окаже в противоположно спрямо второто слънце положение, двете слънца ще изгряват, ще достигат зенита си и ще залязват заедно. В такива дни можем да присъствуваме на неописуемия спектакъл на затъмнения на едно слънце от друго слънце. След около три месеца оранжевото слънце ще изгрява първо, а жълтото, приличащо на нашето, ще го следва. Накрая, след още три месеца, когато двете слънца и планетата помежду им се окажат върху една права, всяко от тях ще изгрява при залеза на другото и вече няма да има нощ, а един жълт ден и един оранжев, които ще се редуват постоянно, докато  постепенно не се възстанови положението, в което се намираха при пристигането ни. Съставителите на календари на тази планета трябва да бъдат много вещи, още повече, че дотук описанието на движението на тези космически тела не е пълно. И наистина двете слънца, които видяхме да се преместват само привидно по небесния свод в резултат на движението на планетата, в действителност не са неподвижни в пространството, а се движат около центъра на тежестта на системата по такъв начин, че извършват една пълна обиколка всеки 80 години. През този период те се приближават помежду си на минимално разстояние 1 UA * и се отдалечават най-много на 35,5 UA, казахме, че нашата планета обикаля около по-ярката компонента, следователно на нея ще се запазват неизменни видимата яркост и диаметърът на това слънце. Оранжевото слънце обаче понякога ще изглежда по-ярко и по-голямо, а друг път — по-малко и по-слабо. По този начин освен „годината” от една година, по време на която и двете слънца ще се преместват по небесния свод, докато заемат отново първоначалното си положение, нашата планета ще има и една втора „година” от 80 години, в течение на която оранжевото слънце, освен че ще променя видимия си блясък и диаметър, ще, прекосява бавно целия небосвод.

Наблюдение:

За невъоръженото око, Алфа Кентавър AB изглежда като една звезда, най-ярката в южното съзвездие Кентавър. Видимото им ъглово разделение се изменя за период от 80 години между 2 и 22 арксекунди, но през по-голямата част от орбитата си двете звезди лесно могат да се отличат с помощта бинокъл или малък телескоп. С комбинирана видима величина от -0,27, Алфа Кентавър AB е по-бледа само от Сириус и Канопус.

Южно от 29° южна географска ширина, Алфа Кентавър е незалязваща звезда. Северно от 29° северна географска ширина, Алфа Кентавър никога не изгрява. Когато се наблюдава от тази ширина (преминаваща близо до Ермосильо и Чиуауа в Мексико, Галвстън и Окала в САЩ и Лансароте на Канарските острови (Испания)), Алфа Кентавър се намира близо до южния хоризонт и то само за кратко, по време на кулминацията си. Звездата кулминира всяка година в полунощ на 24 април и в 21 часа на 8 юни.

Наблюдавана от Земята, Проксима Кентавър се намира на 2,2° югозападно от Алфа Кентавър AB, което е около четири пъти ъгловия диаметър на Луната. Проксима Кентавър изглежда като тъмночервена звезда в рядко населено звездно поле и изисква умерено голям телескоп, за да бъде видяна. Тя може неочаквано и много бързо да повишава яркостта си с до 0,6 величини в продължение на няколко минути. На 13 август 2015 г. е отчетено най-голямото проблясване на звездата, като тя става 8,3 пъти по-ярка от обикновеното.

Най-близката система до Алфа Кентавър е двойната система от кафяви джуджета Луман 16, намираща се на 3,6 светлинни години.

Източници:

Паоло Мафей-Отвъд Луната; Wikipedia