Меркурий

Най-близката до Слънцето планета е Меркурий едно кълбо с диаметър 4880 km, т.е. по-голямо от Луната, но много по-малко от Земята. Неговата маса е едва 5,4 процента от земната, плътността му е 5,5 пъти по-голяма от тази на водата. Той обикаля около Слънцето на средно разстояние 57,9 милиона километра, правейки една пълна обиколка за 88 денонощия.

Меркурий се върти около собствената си ос, но много бавно. Допреди няколко години се приемаше обикновено стойността 88 денонощия, установена от Джовани Скиапарели в края на миналия век и потвърдена от следващи наблюдения. В такъв случай, щом периодите му на обикаляне около Слънцето и на околоосно въртене са еднакви, Меркурий би трябвало да е обърнат към Слънцето винаги с едната си полусфера, както Луната спрямо Земята. През 1965 г. обаче учените от Аресибо, изпращайки радиоимпулси към Меркурий и изучавайки поведението на отразените от планетата вълни, установиха период на въртене 59 денонощия. Възприетият днес период на въртене на Меркурий е 58,65 денонощия, предложен от Дж. Коломбо и потвърден впоследствие при други измервания с радар и от,,Маринър-10". При такъв период планетата извършва точно три завъртания около оста си за всеки две обиколки около Слънцето.

Според този нов резултат излиза, че Меркурий не излага към Слънцето все една и съща полусфера, но при такава продължителност на периода на въртене редуването на деня и нощта става много бавно и разликата между температурите на двете полусфери трябва да е твърде голяма. Действително според най-последните наблюдения се оказа, че осветената полусфера около пладне има температура 350° C,докато в сенчестата тя е - 170° С. Очевидно е, че причина за високата температура на осветената част е преди всичко голямата близост до Слънцето, докато за огромната температурна разлика между двете полусфери спомага и друга причина- отсъствието на атмосфера.

Липсата на газова обвивка беше доказана окончателно от сондата,,Маринър-10“, която през 1974 и 1975 г. при три последователни срещи с планетата фотографира голяма част от повърхността й. На изпратените снимки повърхността на планетата подобно на Луната беше осеяна с големи и малки кратери. Внимателното изследване обаче показа много разлики между повърхностите на Меркурий и Луната. Броят на разпръснатите по повърхността на Меркурий кратери е по-голям. Освен това те често се оказват групирани или подредени в редица. Бяха открити разседи, които по всяка вероятност са се формирали по време на един продължителен период, през който кората на планетата се е свивала поради изстиването и контракциите на голямото желязно ядро, което се предполага, че съставя вътрешната й структура.

Нито най-древните кратери, за които се смята, че са възникнали преди 3-4 милиарда години, а още по-малко по-късните показват следи от повърхностна ерозия и това би могло да бъде доказателство, че Меркурий никога не е имал атмосфера, дори незначителна, поне от времето, когато са се образували първите му кратери.

„Маринър-10“ откри и наличие на много слабо магнитно поле (от 3,5 до 7,0 хилядни от гауса), достатъчно да обясни съществуването на един съвсем тънък слой от газообразен хелий, който обвива планетата. В действителност този съвсем тънък воал навярно се за- хранва от излъчените от Слънцето и заловени именно от това магнитно поле хелиеви ядра. Ясно е, че този хелиев слой не може да бъде наречен атмосфера, нито има необходимите свойства да отслаби поне малко огнения слънчев зной.

Разпределението на температурата по повърхността на Меркурий е твърде странно. При прехода от деня към нощта тя извършва огромен скок, който е толкова по-голям, колкото по-близо сме до екватора. Но и на самия екватор има значителни разлики в температурата в зависимост от дължината, тъй като съчетаването на околоосното въртене с обикалянето по орбитата поражда едно странно явление. На дължини 90° и 270° Слънцето изгрява, достига зенита и залязва нормално, макар и много бавно поради продължителността на меркуриевия ден. За тези две дължини „пладне“ настъпва в афелий, т.е. в онази точка от орбитата на планетата, в която тя е най-отдалечена от Слънцето и се движи най-бавно по орбитата си. При дължини 0° и 180° обаче средата на деня съвпада с перихелия, когато планетата е най-близо до Слънцето и се движи най-бързо по орбитата си с орбитална ъглова скорост, надвишаваща ъгловата скорост на Въртене около оста.

Поради този факт, ако се намираме на географска дължина 0° или 180°, ще присъствуваме на едно необикновено явление. С наближаването на средата на деня Слънцето забавя своето движение по небосвода, докато спре и буквално тръгне обратно. След като се е движило малко в обратна посока, вижда се пак да спира и накрая отново да тръгва в първоначалната посока отначало бавно, след  това все по-бързо, докато залезе. Това забавяне на Слънцето в най-горещия момент от деня, и то точно в дните, в които Меркурий е най-близо до него, прави зоните около дължините 0° и 180° особено горещи. В тези дни тук температурата достига 430°С и почвата трябва да е така нажежена, че и подповърхностната температура сигурно винаги е над нулата. Следователно под почвата в тези зони би могло да има вода дори на пъкления Меркурий. В полярните зони обаче се смята, че температурата под повърхността е много по-ниска от тази, при която замръзва водата. Но това не е всичко. Близо до двата полюса бяха открити малки кратери със стръмни стени, които постоянно закриват от Слънцето областите в основите им. Ако в някоя далечна епоха от вътрешността на Меркурий са излизали летливи субстанции като въглероден двуокис или водни пари, те биха могли да бъдат уловени в тези зони и съхранени в заледено състояние до Ден днешен.

Като изключим тези особености, условията, в които се намира Меркурий, са твърде подобни на тези на Луната: свят беден, без живот, изгарян от едно огромно Слънце, чийто видим диаметър се мени в зависимост от разстоянието, на което се намира Меркурий, от 67' до 104', т.е. от близо над два до три и половина пъти по- голямо, отколкото се вижда от Земята.

Наблюдение на Меркурий

Наблюденията на Меркурий в значителна степен се усложняват от близостта му до Слънцето, тъй като планетата обикновено се изгубва в блясъка на звездата. Меркурий може да се наблюдава само за кратък период в сутрешния и вечерния сумрак.

Подобно на Венера и Луната, Меркурий преминава през фази. По време на максимална елонгация приблизително 50% от диска на планетата е видим. Когато е в максимална западна елонгация, Меркурий изгрява най-рано сутрин, а когато е в максимална източна елонгация – залязва най-късно вечер. Числената стойност на максималната елонгация зависи от това дали планетата е в перихелий (18,5°), или афелий (28,3°). Меркурий изглежда най-ярък, гледан от Земята, когато малко повече от половината от диска му е осветен, за разлика от Венера, която постига своята максимална яркост при по-малко от 50% видимост на диска. Меркурий се доближава максимално до Земята средно на всеки 116 дни (от 111 до 121 дни поради ексцентричността на орбитата).

 Любопитен факт е, че Меркурий се наблюдава най-лесно от южното полукълбо поради факта, че при максималната западна елонгация е ранната есен в южното полукълбо, докато максималната източна елонгация съвпада с края на зимата в същото полукълбо. В двата случая ъгълът между Меркурий и еклиптиката достига максималната си стойност и в умерените зони на страни като Аржентина и Австралия, това позволява той да се наблюдава няколко часа преди изгрев и след залез. В умерените ширини на северното полукълбо планетата почти никога не е видима над хоризонта.

Меркурий може също така да бъде наблюдаван по време на пълно слънчево затъмнение, но това е твърде кратко време за наблюдения.

Ако искате да разгледате повече изображения на Меркурий, последвайте връзката NASA.

Или вижте клипа на нашите колеги: https://www.youtube.com/watch?v=X4sZd41ZRaQ

Източници: 

Паоло Мафей-Отвъд Луната; Wikipedia; Space Matters