Магелановите облаци

Когато, потегляйки от Луната,  предприехме това необикновено пътешествие,  най-малко от всичко ни безпокояха качествата на транспортното средство, което щяхме да използуваме. Знаехме добре, че то ще трябва да прониква във вътрешността на звездите, да се рее в пространството над всевъзможни панорами от звездния свят, да ни пренася със скорост, много по-голяма от скоростта на светлината, накратко едно дори мислено неосъществимо транспортно средство. Затова се доверихме на най-ефикасното, най-универсалното, най-сигурното: фантазията. Така от звезда на звезда стигнахме до един от най-близките кълбовидни звездни купове, откъдето видяхме и изследвахме Галактиката, от която бяхме излезли и в. която отново се гмурнахме.

Сега, след като сме напуснали центъра й, където вече не виждахме почти нищо, ние изплуваме в зона от диска и се оказваме увиснали в някаква точка в пространството, заобиколени от свръхбогато звездно небе, пресечено от ивицата на бляскавия и гъмжащ от звезди Млечен път, който сякаш споява двете полусфери като огромен сребърен шев.

Може би висим неподвижни в пространството, може би го прекосяваме със скорост близка до скоростта на светлината. Не знаем и не си правим труда да го разберем. Намираме се в чуждо небе, заобиколени от непознати звезди или от звезди, които, наблюдавани от Земята, имаха съвсем различен блясък и бяха разположени съвсем другояче върху небосвода. Но в огромното разнообразие от нови обекти има още нещо, което можем да разпознаем, тъй като вече сме го виждали от Земята - две нееднакви белезникави петна, които изглеждат като откъснати от Млечния път.

Това са така наречените Магеланови облаци, носещи името на великия португалски мореплавател, който пръв съобщи за присъствието им в южното небе по време на първото си околосветско пъ- тешествие. Наблюдавани по-отблизо (това можем да направим от Земята с помощта на големи телескопи),  двата облака се разпадат на безброй звезди, слаби и съвсем слаби в по-голямата си част.  Между тях в началото на века бяха открити много пулсиращи променливи, т. е. принадлежащи към типа на цефеидите, с които вече се запознахме. Както видяхме още тогава, тези звезди имат странното свойство да светят със среден собствен блясък, който е толкова по-силен, колкото периодът на изменение на светимостта им е по-дълъг. Впрочем този закон беше открит през 1910 г. от Х.С. Левит точно когато изследваше цефеидите, принадлежащи към Магелановите облаци.  Сравнявайки зависимостта „период - светимост“ с тази на няколко близки до нас цефеиди, разстоянието до които е известно, беше достатъчно да се знаят периодите на изменение на блясъка, за да се определи незабавно абсолютната звездна величина на цефеидите, принадлежащи към Магелановите облаци. И тъй като видимите им звездни величини бяха вече добре известни, веднага можеше да се намери и разстоянието до тях.

Впоследствие с откриването на два типа цефеиди, при всеки от които зависимостта „период — светимост“ беше различна, нещата се оказаха по-сложни. Трябваше следователно да се намерят двете зависимости и всеки път да се знае точно към кой от двата типа принадлежат изследваните цефеиди, за да се използува едната или другата. Все пак с усъвършенствуването на метода в тази и в други насоки се стигна до много точното определяне на разстоянието до цефеидите, принадлежащи към Магелановите облаци, а с това и на разстоянието до самите облаци. Според последните измервания Малкият облак  е по-далеч от Земята и отстои от нея на 200 000 светлинни години, докато Големият облак  е по-близо и отстои на 170 000 светлинни години. Следователно става дума за извънредно отдалечени обекти, които без съмнение са извън Галактиката. Като се има предвид огромното разстояние и значителната им видима площ (диаметърът на Големия облак, гледан от Земята, е 24 пъти по-голям от този на Луната, а на Малкия облак - 8 пъти), веднага става ясно, че размерите им вероятно са чудовищни. Оказа се, че Големият облак има диаметър, равен на 35 000 светлинни години, а Малкият облак на 14 000. Следователно това са две истински галактики извън нашата и подобни на нея, въпреки че размерите им са значително по-малки.       Да разгледаме по-задълбочено с една от тях, например Големия Магеланов облак. Досега в нея са открити повече от две хиляди променливи, от които над шестстотин са добре изследвани цефеиди. Сред многото, които предстои да бъдат изследвани, вече са отделени няколко десетки променливи с голям период, различни неправилни и много затъмнителни. По различно време е била регистрирана появата и на пет нови. И в Магелановите облаци много от звездите са обединени в купове. В резултат на изследване, извършено от П.В. Ходж и Дж. А. Секстън през 1966 г., общият брой на откритите и каталогизирани звездни купове в Големия облак достигна цифрата 1603, но очевидно не всички съществуващи купове се виждат и самите автори смятат, че общият им брой трябва да е около 6000. В по-голямата си част това са разсеяни звездни купове. Известни са обаче и 35 кълбовидни звездни купа, образувани предимно от червени звезди, като тези в Галактиката. Освен тях в Големия облак бяха открити и няколко странни купа от един ненаблюдаван досега в Галактиката вид. Става дума за звездни струпвания, подобни на кълбовидните купове, най-ярките звезди в които обаче не са червени, а сини. Тяхното съществуване засега е доста загадъчно, но се смята, че ще може да бъде интерпретирано в общата картина на звездната еволюция.

Наблюдавани са над 400 светли мъглявини. Най-голямата от тях е обект, подобен на който не е познат в цялата наша Галактика. Това е една необятна мъглявина, наречена заради формата й Тарантула, с диаметър 800 светлинни години и маса, равна на пет милиона слънчеви маси. Мъглявината Орион, въпреки че е една от най-големите в Галактиката, има диаметър само 25 светлинни години и маса 100 пъти по-голяма от слънчевата. Ако мъглявината Тарантула се намираше на разстоянието, на което е тази в Орион, тя щеше да покрие повече от една четвърт от нашето небе и по един поразителен начин щеше да господствува в него с общ блясък около три пъти по-голям от този на Венера.

При фотографирането й през подходящи светлинни филтри беше установено, че тя не се възбужда само от една единствена звезда, а от цял звезден куп, разположен вътре в нея и съставен от сини или бели свръхгиганти, като тези от Трапеца в Орион, т. е. съвсем млади. Следователно и мъглявината Тарантула подобно на тази в Орион е фабрика за звезди, но доста по-обширна и по-богата. С това чудесата на Големия облак не свършват. И наистина тук срещаме някои от най-ярките познати звезди (изключвайки естествено свръхновите във фазата на експлозия). Най-ярка от всички е звездата R 76, която би могла да се види и с обикновен телескоп, тъй като е от 9-а видима звездна величина. Абсолютната й звездна величина се оказа -9,1, което означава, че тя е с почти половин милион пъти по-висока светимост от Слънцето. Ако подобна звезда се постави в центъра на нашата планетна система, тя би ни ослепила моментално. От стандартното разстояние 32,6· светлинни години, и от което Слънцето би изглеждало като една от най-слабите видими което се използува за определяне на абсолютната звездна величина с просто око звезди, R 76 би била така ярка, че под блясъка й - почти като този на Луната във фаза четвърт - предметите щяха дахвърлят сенки.  Ако Големият Магеланов облак беше по-близо до нас или ако можехме да го наблюдаваме с по-мощни инструменти, сигурно бихме открили и други чудеса. Но трудно бихме намерили нещо по-необикновено от това, което установихме в началото: че той и Малкият Магеланов облак са две галактики, подобни на нашата, много по- малки, но все пак галактики, т. е. агломерати, тежащи няколко милиарда пъти повече от Слънцето, в които веществото е във вид на звезди, газ, прах и без съмнение във вид на милиарди планети, които може би никога няма да видим, но чието съществуване логически трябва да допуснем.

И така играта на китайски кутии продължава. Отвъд Земята, която древните смятаха за център на Вселената, бяха открити други земи - планетите. Отвъд Слънцето бяха открити други слънца - звездите. А сега отвъд Галактиката, далеч от зоната, в която свършват звездите от нашата система, след едно празно пространство от 150 000 светлинни години ето че се появяват две нови галактики, на свой ред съставени, както и нашата, от други слънца и други планети. Те са доста по-малки, имат твърде различен вид, но все пак са струпвания от звезди, газ, прах, точно както и Галактиката. Това откритие възбужда любопитството и фантазията и ни подтиква в стремежа ни да отидем още по-далеч, отвъд Галактиката и Магелановите облаци, да разберем какво има там, да видим дали действително звездната Вселена има край и Магелановите облаци са само две умалени копия на Галактиката, или ще открием още нещо. И в случай че го открием, дали то ще бъде все още подобно на всичко онова, което вече познаваме, или ще се разкрие като съвършено ново, различно и неочаквано.

Наблюдение:

За наше съжаление Магелановите облаци могат да се наблюдават само от южното полукълбо на Земята.